Често му пишеше писма и после ги гореше, все не й стигаше смелост да му ги изпрати. Наблюдаваше как думите, които бе писала толкова старателно бавно изгарят, чуваше как хартията пука и в нея също нещо изпукваше. Имаше толкова неща, които искаше да му сподели, имаше толкова неща с които да му се похвали, а и имаше толкова много чувства за споделяне, че сърцето я болеше. Все скътваше мислите си, не искаше да ги споделя, за това и му ги пишеше под формата на писма. Взимаше листа, химикалката и плика, излизаше на терасата и започваше да пише. Минаваха часове, понякога целият следобед й отиваше в писане, но на нея и доставяше удоволствие, споделяше макар и да не бе точно споделено.
Тъкмо преди да ги пусне в кутията нещо в нея я разколебаваше и тя не пускаше писмата, стискаше ги здраво и започваше да обмисля начините чрез които да се отърве от тях, но когато понечваше да ги разкъса, ръцете й просто не помръдваха. Искаше, толкова й се искаше да сподели, но знаеше, че той никога не проверява пощата си, че няма да види писмата й, някой ден може и да попадне на писмата й,но те няма да му се сторят толкова важни, а дори и да ги прочетеше нямаше да  й отговори. Знаеше колко мрази да пише, обичаше повече да говори и можеше да говори с часове, но тя не бе като него и той не бе като нея. Така събраната й смелост, докато записваше с усмивка поредната случка се изпаряваше всеки път щом застанеше до кутията готова да пусне писмото адресирана до него.